За любовта към писането...

Започнах да пиша от малка. Дойде ми отвътре. Но как?
Винаги съм обичала книгите. Като малка, спях в една стая с баба ми и винаги я молех да ми чете приказки до късно. Горката жена обаче обикновено беше уморена от дългия работен ден и заспиваше по средата на приказката, точно когато ми беше най-интересно. А на мен една приказка никога не ми стигаше. Искаше ми се да може да ми прочете цялата книга на един дъх. Видях обаче че така няма да стане, а нетърпението ми се изостряше.

Един ден я помолих да ме научи сама да чета. Сега като се замисля баба ме е научила на най-важните неща в моя живот. Бях на около четири или пет. Ходех на детска градина и четенето все още далеч не беше от нещата, които задължително трябваше да умея. В този период най-важни са детските игри, приятелствата с останалите деца, но на мен тези неща не ми бяха особено интересни. Връстниците ми не можеха да се мерят с храбрите принцове от приказките и с красивите принцеси, които те спасяваха. Там, там ме влечеше - във вълшебния свят.
Баба ме научи на буквите, а после и да ги свързвам в думи. Силното ми желание ми помагаше да напредвам бързо и много скоро аз започнах да чета приказките вечер.

Баба и дядо имаха традиция да купуват нещо за мен и сестра ми, когато взимаха пенсията си. Сестра ми обичаше лакомствата и обикновено получаваше това, но аз започнах да залагам на неща, които ми бяха по-интересни. Предпочитах да посетим близката книжарницата и да си избера нова магическа книга, в която да потъна.

Един ден, когато бях вече трети клас, реших да си взема тетрадка. Голяма, красива тетрадка със спирала. Не знаех какво ще пиша, просто ми харесваше вида й. Нова, с красиви бели листове.
Прибрах се вкъщи, отворих я, взех химикал и тогава то просто дойде. Първото ми детско стихотворение - "Пролет". После римите почнаха да идват една след друга и открих, че ми се отдава да ги комбинирам. Харесваше ми и сякаш не идваше от мен, а някой невидим отстрани диктуваше. Пишех за удоволствие.

По-късно започнах да чета едно вестниче за младежи, което публикуваше статии на читателите си. Превърна се в моя мечта да видя името си на страниците му. Започнах да пиша и статии, не само стихчета. Изливах мислите си върху белия лист. Предполагам знаете колко емоции може да има в душата на един тийнейджър. Редактирах, преправях и един ден просто принтирах всичко, събрах го в плик и го изпратих. Резултатът не закъсня. След две или три седмици аз за първи път видях името си на страниците на вестника да стои под мое стихотворение. Не мога да ви опиша радостта, която се роди в душата ми. Тогава за пръв път се "изказах" публично. Хареса ми. Освен това вестничето плащаше за статиите и така спечелих първите си пари от собствен труд.

Това е моята история как се влюбих в писането.

По-късно, когато започнах да използвам Интернет по-често, научих за блоговете. Хареса ми как са структурирани като дневник, как имаш възможност да споделяш впечатления с хора, които не познаваш, без да е нужно да пишеш книга или да търсиш редактори. Просто представяш себе си в истинската си светлина и разговаряш онлайн с другите. Говоренето пред публика не е като писането - то винаги ми е било проблем. Загубвам се в думите и не мога да ги структурирам така правилно, както когато ги пиша. Белият лист е най-добрият ми приятел. Той знае за всички драми на сърцето ми и за всички копнежи на душата ми.

Затова обичам да пиша, затова създавам този блог, затова съм писала и пиша и в много други. Просто за да мога да разказвам...