Да убиеш тъмната страна...

Искам да съм лист от дърво, носещ се по течението на река. Безгрижна, безтегловна, весела. Поела пътешествието на живота си. Искам да е облачно и сиво, да ръми лек дъждец, защото усещам меланхолията на това време във вените си. То ме прави тъжна и ме кара да пиша, да творя. За това бях родена. Да пресъздавам сълзите си на лист хартия. Да докосвам душите на хората, разказвайки за собствените си болки. И когато ги излея върху листа, да бъда пак онова добро, жизнерадостно и мило момиче. До следващото пътешествие по течението на някоя река в някой мрачен вторник.
Лично аз не разбирам защо хората се боят от мрачното време, защо се крият от дъжда. Аз оставям дъжда да ме измокри до кости. Да опари кожата ми, да измие тревогите ми. Само в дъжда разбирам коя съм наистина. Когато всички страхове се стичат по пръстите ми с дъждовните капки, защото вече са се случили. Тогава мога да бъда безстрашна. Тогава нямам нищо повече за губене.
Лудостта ми е свързана с убийство. Опитите за убийство на онази у мен, която се събужда в часовете между 12 и 6 след полунощ. Демонизирам я, защото тя свързва дните ми с думи, които на светло не звучат добре, думи, които дори не могат да се изрекат, защото са по-скоро чувства. Най-тъжното е, че още не съм намерила начин да ги предавам, без да говоря.

Но когато успея да убия тъмната си страна, какво би останало? Дали останалото ще си заслужава да бъде записано на лист хартия и обезсмъртено?