Ако всичко друго се провали, просто повярвайте в магията...

Понякога мисля твърде много. Всъщност „понякога“ е слабо казано. Мисля твърде много постоянно. Бих казала, че главата ми е учебник или по-скоро справочник, с който сверявам всяка страница от живота си. Алармата звъни силно всеки път, когато нещо не се случва точно както съм го описала в собствения си ум. Правилата са нарушени, системата дава грешка, а изходите са непредвидими. Ами сега?!
Иска ми се да скъсам оковите на съзнанието си и да спра да измервам времето, да спра да насилвам събитията да се случват тогава, за когато съм ги предвидила. Но твърде често не разбирам хода на времето. Как първо дава газ рязко и бързо напред, а после изведнъж забавя ход и се оплита. И как без значение какво искаме, когато го получим - искаме друго.
Главата ми е каша и основният въпрос е къде стига пределът на човешките желания. Какво искаме и защо непрекъснато искаме нещо? Защо не сме доволни от мига, от настоящето, без задължително да треперим над хода на времето и развръзката?
Плановете се провалят. Факт. Постоянно. Спонтанността рядко ни застига, но пък когато се случи, обикновено е запомнящо се. Напомням си просто да се отпусна и да поема в посоката, която ми се предлага. Да не го мисля, да не пресмятам, да не треперя. Когато всичко друго вече се е провалило, продължавам да вярвам в магията...